19 февруари 2014 г.

Радка Радева: Раздай до капка радостта, че си жена

Фотограф Радина Ганчева (http://www.behance.net/radischen)
Текст Мила Иванова
Водещ на проекта Красимир Андонов


Не, жената, която ме посреща на вратата на старата софийска кооперация, в никакъв случай не е на 85 години! Сигурно съм сбъркала адреса.
-         Приятно ми е, казвам се Мила.
-         Мила! Любимото ми име! Така се казва героинята на романа ми „Влюбени пчели”. Нейният мъж е фотограф – казва и дяволито поглежда към фотоапарата на Радина, която ще я снима.
Значи е тя – писателката Радка Радева. Взирам се съвсем отблизо в лицето, в гласа й, в ръцете, за да открия още някакво доказателство за възрастта. Нито в осанката, нито в говоренето й има 85-годишни следи. Невъзможно е тази жена да е на толкова! После разбирам, че тя не е.


Може би разчела объркването ми, Радка още от вратата ми разказва как навремето, като се пенсионирала на 55 години, веднъж пътувала в трамвая. Контрольорката взела пенсионерската й карта и я погледнала укорително: „Може ли да лъжете така безочливо?! Жена на средна възраст, а показва фалшива карта на пенсионер! Не ви ли е срам?!”
Чудесен разказвач е Радка – вече знам, че няма да се налага много да питам, но ще има много да науча. „Моят живот беше труден – започва тя. – Но се оказах инат, щом прескочих всичко, което ми бе писано. Зодия Стрелец съм и сигурно стрелецът ме амбицираше да не се отказвам.”
Често си казваме, че сме изтеглили късата клечка – във всичко можем да разчетем доказателства за липсата ни на късмет, защото все не ни е достатъчно. Къса клечка е държавата, в която сме се родили, времето, в което живеем, управниците, които другите са избрали, шефът, който никога не ни оценява достатъчно, разводът, заплатата, откраднатият телефон, липсата на сняг, липсата на време. Радка днес припомня какво е трудно в действителност.

Тя е родена в делиорманско село, където половината население са турци, другите – българи. По тази причина говори турски. Казва, че навремето българите учели турски, а не обратното. След завършване на основното училище отива в Русе и записва гимназия. Малка е, но живее и се оправя сама. „Учех се много добре, но толкова лошо говорех, че децата все ми се смееха.” Говори меко и с диалект, но обидите не я отказват. Откроява се още първия срок и скоро е в светлината на прожекторите. „Беше на мода художествената самодейност, а аз пеех, а после станах диригентка на хора.” Започва да пише още тогава. Четат нейните произведения и по другите класове. „Колко скромни бяха всички, колко искрени, как нямаха претенции”, спомня си.
Ради не говори с носталгия, а с такава веселост, сякаш снощи за последно е дирижирала съучениците си, а днес неин разказ е минал през всичките отделения. Всъщност времената, за които разказва, са сурови. „Беше след войната. Нямаше нищо.” Баща й събира кожи на село и един път й прави ботуши за чудо и приказ. На цялата немотия тя си има страхотни ботуши, които чак скърцат. Учителката се шегува, че не може ученичка да ходи с толкова хубави ботуши, каквито самата тя не е докосвала. „Честно казано, беше ме чак срам да ги нося.”
Първите две години от гимназията Ради живее сама, а след това идва и брат й. Родителите са бедни и двамата се оправят както могат. Всичко е с купони, хлябът дори. Хлопат с дървени сандали с две чупки отдолу и не им пука особено. „Защото бяхме скромни. Идеалистчета бяхме. При това в изключително трудни времена. ТФР например получаваха повече грама хляб.” ТФР се оказват хората, които извършват тежка физическа работа. Децата и учениците заслужават няколко грама по-малко хляб.

13 януари 2014 г.

Мария Балабанова... защото теб те немаше


Историята на баба Мими, която държи снимка на любов от отвъдното

Фотограф Михаил Георгиев (http://onefactphotography.blogspot.com/)
Текст Мила Иванова
Водещ на проекта Красимир Андонов

Тя е на 84, аз съм на 37. Тя живее в Челопеч, аз живея в София. Тя няма останал нито един зъб, аз се радвам на добро стоматологично здраве. Тя все казва, че нейната е свършила, аз все се надявам, че мойта тепърва предстои. Нейното лице е красиво набраздено, моето се набраздява само от тъгата, че може да нямам същия разказ за любов като нейния.



Мария Балабанова ни посреща на прага на къщата си в Челопеч и се здрависва неочаквано силно на фона на малката си слаба фигура. Хваща ръката ми и ме придърпва да ме целуне. Баба Мими е от онези малки любови от пръв поглед. При първия поглед обаче още не знам, че ще искам да се върна скоро пак. Че втория път аз ще я придърпам и аз ще я целуна. Защо ли? Защото е човек, врял цял живот в любов, нуждаещ се от хора и от близост, и това ме привлича с целия си уют неудържимо.

Влизаме в къщичката, която едно време е била също толкова голяма, но е била къща – пълна с хора, пълна със смях. Днес е къщичка – баба Мими обитава една стаичка на приземния етаж и светът й е събран в нея – малка печка, много снимки, икони, книги, прозорец към двора. Отвън наднича котката, но бабчето не я пуска вътре, прави се на строга. Започва да ми показва снимки от сватбата на Жеко и Ани. Доколкото разбирам, Жеко е неин втори внук. Разказва ми за тях, сякаш ги познавам. „Жеко и Ани се венчаха и гледай тука тая целувка – сочи снимката, - тия щеха да си изсмучат и пломби, и всичко.” По-късно разбирам защо толкова се е впечатлила бабчето от начина на целуване на младите. Георги – един от внуците й, я нарича „бабчето” и без да съм поискала позволението й, започнах да я наричам по същия начин. Заради любовта ми от пръв поглед и защото й отива да е бабче, а не баба. Но преди да е била бабче, Мария е била красива 19-годишна девойка. „Била съм много хубава навремето. Сега съм зел Кольо, дал Кольо.” Защо говориш така, бабо Мими? Ние сме тук, защото в нашето списание искаме да покажем колко хубави са жените на всяка възраст. Стига да имат сърце да са хубави и история, която да ги пази живи. „Жените, ако искат да са хубави, са хубави. От тях зависи”, отвръща ми тя. И ми разказва най-хубавата история за любов.

2 януари 2014 г.

Снежана Папазова - моделиерката, която крои щастието от мънички парчета

Фотограф Яна Лозева (http://lozeva.blogspot.com/)
Текст Мила Иванова
Водещ на проекта Красимир Андонов



Поредицата, която започваме, е толкова далеч от списанийното клише, че ако започна с едно мъничко клише, бихте ми простили, нали?

Снежана Папазова е от жените, чиято възраст не можеш да определиш. Когато започне да разказва за живота си в периоди от по 15 и 20 години, тръгваш да търсиш жертвите на тези години по лицето и по думите й, но откриваш само красотата им. И нали това беше целта на проекта „Красиво за жената”. Да намерим красотата извън обичайната й сцена. С думи и фотографии да потърсим и да покажем защо няма обикновени хора.

Като журналист срещам най-често хора, които обичат да говорят за себе си или поне са свикнали да го правят. На тях често им се казва, че са красиви, талантливи, известни. И какво от това, освен че говорят по-лесно за себе си. Трудничко е да се взема интервю от някого, който не намира, че има какво интересно да каже на голяма група от хора. А това никога не е вярно. Като пишещ човек аз съм колекционер на истории и на хората от тези истории. И като страстен колекционер съм открила, че няма обикновени хора. Най-мълчаливите и най-тихите просто пазят интересното на дълбоко. Георги Господинов дава по някое петаче за всяка разказана история, за всяко отваряне на дълбокото у човека. Аз мога да дам няколко страници. Останалото дават прекрасните фотографии. Защото проектът „Красиво за жената” е преди всичко на фотографите, които ще разкажат красотата по своя начин. Аз ще отварям разказа за тези жени, но се надявам, че във фотографиите на Яна, Радина, Андрей, Михаил, Петър, Радостин, Филип и Красимир ще прочетете същественото. Според клишето „същественото е невидимо за очите”. Дали? А може би няма да гледаме само с очите...



21 декември 2013 г.

Красимир Андонов: За изкуството да виждаш необикновената красота



текст Мила Иванова

Връщам се в деня, в който с Радина Ганчева – студентка по фотография в НАТФИЗ, ще снимаме Нели Рангелова за корицата ни. Ради е студентка на Красимир и едно от талантливите и светли създания, които той ни изпрати и с които ще работим по проекта „Красиво за жената”. В този ден вървим с Ради и виждаме билборд, който рекламира модна марка с фотография на Красимир Андонов. Посочвам й билборда, двете се усмихваме, тя казва: „Искам един ден да съм голяма като Краси.”

След няколко седмици Петър Недялков – също студент и участник в „Красиво за жената”, ще снима корицата ни с Юлияна Дончева. Заговаряме с него за това, че един творец трудно разперва крилете си без чужда помощ, защото у него е заложено да е неуверен. Петър ми разказва как в първи курс е бил отчаян и не вярвал, че ще излезе фотограф от него. Изтичали си месеците, а усещането се задълбочавало.

Петър се чувствал неспособен, празен, незабележим. Един ден Краси, който по това време им преподавал черно-бяла фотография, му сложил в ръцете собствения си Hasselblad и казал: „Снимай!” Тук не е без значение какво означава Hasselblad. Цитирам описание от интернет: „Ако се занимавате с фотография, със сигурност знаете, че едни от най-добрите системи, с които може да се сдобиете в наши дни, са тези на Hasselblad. Средноформатните фотоапарати са използвани за направата на някои от най-известните снимки в света, включително в повечето космически мисии. Цените им обаче са далеч от обсега, който обикновените потребители могат да си позволяват, особено ако не са склонни да продадат някой от органите си.” Не съм изненадана от разказа на Петър, защото познавам учителя му. „И това беше! Започнах да снимам!”, завършва младият фотограф и половин час по-късно прави една от най-красивите ни корици.

Тези две малки истории разказват донякъде за Красимир Андонов. Защо е такава чест за нас именно той да застане начело на проекта ни „Красиво за жената”, се вижда още по-ясно във фотографиите му и в двата пълнометражни филма, които е заснел и предстои да видим на голям екран – „Отрова за мишки” на Константин Буров и „Съдилището” на Стефан Командарев. Сигурно не е случайно, че разговорът за общия ни проект се случва именно в броя, посветен на традициите. Погледнете кукерите от неговите ленти. Това, което искаме да покажем в „Красиво за жената”, живее вече тук – необикновената красота на уж обикновените ни ритуали. Е, трябва да си поне мъничко необикновен, за да я виждаш по начина, по който го прави Красимир, мисля си. А когато освен с очите си я докоснеш и с душа, тогава тя се превръща в изкуство.

Благодаря ти, Краси, че въпреки безумната си ангажираност застана зад проекта ни и привлече за него тези толкова зареждащи млади фотографи.




С какво привлече теб идеята на проекта? И защо мислиш, че е нужно да се показва и пише за необикновената красота на обикновената жена?
Може би трябва да отговоря на този въпрос отзад напред. В проекта участват студенти по фотография от НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, които в момента се утвърждават като професионалисти. Имах удоволствието да им преподавам и сега ще ми е още по-приятно заедно с тях да направим общ проект. Всеки преподавател дава на студентите от своя опит, а се зарежда от техните успехи и творчески ентусиазъм. Мисля, че в проекта „Красиво за жената” ще обединим техния опит с моя ентусиазъм в един красив резултат. От друга страна, смятам, че именно фотографията е медията, която може най-добре да открива и да показва необикновените моменти на ежедневието. Красота има навсякъде, просто трябва да бъде видяна. Когато говорим за „обикновената жена”, може би имаме предвид, че я срещаме в ежедневни ситуации, които наричаме „обикновени”. Иначе съм сигурен, че няма обикновени хора. Всеки има нещо в себе си, с което е необикновен. И тъй като жените са по природа красивият пол, смятам, че нашата задача ще бъде да разкрием необикновеността на нашите красиви героини.

Ти правиш реклами и фешън сесии. Снимал си десетки хубави момичета с идеални пропорции и скъпи лица. Успя ли да дефинираш за себе си красотата? Колко красоти има?
Има формула за красивото, открита още от древните. Тя се нарича правило на златното сечение и се отнася за пропорциите, които възприемаме като хармонични. И въпреки че хората подсъзнателно се влият от заложеното в тях отношение към определени пропорции, смятам, че красотата не може да бъде вкарана в рамките на точно определение. Красотата със сигурност е субективно понятие. Има колкото хора, толкова красоти. Това е емоция, свързана с всички други позитивни вълнения, пряко кореспондираща със състояния като симпатия, влюбеност, хармония…
Що се отнася до красотата, която виждаме по кориците на много от списанията, страхувам се, че тя е малко измамна. Скоро ми попадна изследване в Америка, което сочи, че много жени се депресират от факта, че не могат да изглеждат като снимките от кориците. А всъщност истината е, че няма и как да го направят, защото голяма част от тази красота е продукт на компютърна обработка.

Всъщност това ме кара да посоча още едно от нещата, с които проектът "Красиво за жената" ще бъде различен. Всички ние ще търсим неподправената красота на българката. Без компютърно разкрасяване.

Знаеш ли колко ти се възхищават твоите студенти? Кажи по няколко думи за тях – за тези, които избра да участват в проекта.
За мен всеки участник в проекта носи своята изявена индивидуалност. И няма как иначе да бъде, когато става въпрос за творци. Ако трябва да определя с по няколко думи всеки от студентите, бих казал, че Яна вижда света с топлотата на жена, фотографиите на Ради са лъчезарни като самата нея, Мишо носи спокойствието на уравновесения човек, Андрей е щуро ексцентричен, Пешката е вечно ентусиазиран, Радо и Филип са непрестанно търсещи. Ние сме една група от много различни хора, които със сигурност ще покажат темата от различни гледни точки.

Сред персоналните ти проекти има няколко, свързани с любопитни обичаи в различни краища на България. С какво те провокират традициите?
С традициите може да се определи колко жива е една страна. В този смисъл аз съм оптимист, защото в България има безкрайно много неща, които са се запазили като традиция и сред тях има уникални, които нямат аналогия в Европа и по целия свят. Те са предизвикателство за всеки фотограф, защото всичко, свързано с тях, е толкова живописно и истинско.

Тоест фотографирайки традициите, ти правиш портрет на една страна и нейната история. Това е поне един от възможните й портрети.
Да, така е. Фотографът, иска или не, е летописец на времето. За нас е още по-важно да се снимат тези ритуали и обичаи заради глобалната култура, която се налага навсякъде. Пред очите ни нещата се променят непрекъснато. Отпечатъкът на всичко, което се случва по света, пада и върху традициите. Самият процес на промяна е интересен, а - от друга страна, запазването на онази автентичност, която е имало преди и е застрашена днес, е важно. Според мен в момента трябва да се снима много, защото глобалната култура започва да променя всичко.

Кукерите

„В България кукери има почти навсякъде – разказва Красимир Андонов, който е запазил на лента магични мигове от тези традиционни шествия. - Започват на 1 януари и продължават чак до пролетта. Пикът е около Васильовден, а другият е около Сирни заговезни. В отделните региони са тотално различни. Аз много харесвам пернишките, защото там има интересно съчетание от маски от кожа с пера от птици. Тези от птиците са високи по 3-4 метра. Независимо че е много близко до София, за един час можеш да попаднеш в напълно различен свят. Те ги мислят и подготвят в продължение на цяла година, като особено интензивно е правенето точно преди празника. По селата също е уникално.”

Пренасянето на чудотворната икона на Света Богородица от Бачковския манастир

„Има легенда, че е била открита случайно от две деца по време на турското робство в пещера - разказва фотографът. - Всяка година на втория ден от Великден шествие от миряни занася иконата от църквата в Бачковския манастир, където тя по принцип стои, до Клувията – това е едно място с извори, над които е била намерена. Шествието минава през една поляна, където обикновено игуменът на манастира държи реч, което е много вълнуващо. След това я занасят в друга черква, където остава целия ден, за да могат хората да й се поклонят и да се помолят. Традицията е иконата да мине три пъти над теб и се образуват опашки от клекнали хора, а тези, които носят иконата, минават над тях. Интересно е, че стенописите от външната страна на манастира изобразяват същото шествие отпреди повече от 100 години. Може да бъде видяно същото нещо, но с много различни хора.”

Уникалните сватби в с. Рибново

„В това село са българомохамедани и обикновено се женят вътре в самото село, като родът на момчето осигурява къщата, а този на момичето – всичко за нейното обзавеждане -  разказва Красимир Андонов. - Откакто може да бродира и да работи, тя започва да си приготвя чеиза. Нейното семейство осигурява всичко – от хладилника,през печката, леглото, чаршафите, покривчицата за пералнята, всичко. По време на сватбата целият чеиз се излага пред къщата. Обикновено улицата се затваря и всичко се подрежда на няколко ката. Цялото село минава, за да разгледа и обсъди. Лицето на булката се изрисува и докато стигне до дома на момчето, тя не трябва да гледа в очите други хора. Затова ходи с едно огледало отпред, през което гледа света, и я водят. Така се провеждат сватбите единствено в това село, а вече все по-рядко и там. Една от четири сватби следва традицията. Дано все пак бъде съхранена.”


Вижте още творби на Красимир Андонов на www.krasimirandonov.com и очаквайте в следващите ни броеве неговите и на студентите му виждания за това колко красива може да бъде всяка жена.

20 декември 2013 г.

Те могат „Красиво за жената”


Представяме ви фотографите!



Както разбрахте, към нашия екип се присъединиха няколко прекрасни фотографи, с които предстои да опитаме да разкажем „обикновената”, анонимна красота. Няма да снимаме модели, нито дори млади момичета. Ще снимаме и разговаряме с жени, които са красиви с житейския си стаж и познанието за най-значимите неща. 


Яна Лозева, IV курс


Проекти до този момент: Книгата „Дълго лято» и няколко непубликувани, в развитие.

Защо избра фотография? Беше най-естественият избор за мен.

Какво обичаш да снимаш? Портрети и всичко в сферата на личния документ.


С какъв символ би изобразила красотата? Обичам ръце, но те са символ и на много други неща. Светлината избразява красотата. И буквално, и преносно.


Защо участваш в проекта? Интересно е чисто фотографски, освен това като жена ме кара да мисля за собственото си остаряване/порастване. Много харесвам горди и готини възрастни жени.



Радина Ганчева, III курс


Проекти: Ink Soul и като негово продължение е на път да се случи книгата „Под кожата”.

Защо избра фотография? Взаимно се избрахме. Най-хубавото търсене и намиране на себе си се случи именно чрез нея.

Какво обичаш да снимаш? Хора. Обичам създаването на ментален контакт с тях. Обменът на енергия по време на снимки, да се усетиш с човека, когото снимаш.

С какъв символ би изобразил красотата? Ключица.

Защо участваш в проекта „Красиво за жената”? До сега винаги съм снимала хора на и около моята възраст, ще е интересно да усетя и да пресъздам излъчването на жена с много повече история и опит. 

Петър Недялков, II курс

Проекти до този момент: Обмислям няколко бъдещи проекта: "Цветен контраст" и фотокнига по мемоарите на дядо ми.

Защо избра фотография? Винаги съм искал да се занимавам с рисуване, но тъй като не можех да пресъздам образите в главата си с молив или четка, реших да пробвам със светлина.

Какво обичаш да снимаш? Портрети предимно.

С какъв символ би изобразил красотата? Човешката емоция.

Защо участваш в проекта? За да се запозная с нови и интересни хора. 




Андрей Киров, IV курс

Проекти до този момент: Средно количество, както лични и сантиментални, така и реклами за телевизия. От черно-бели серии до експлозия от цветове, което всъщност чувствам за моя територия.

Защо избра фотография? Тя ме избра, а аз се понесох по течението. В действителност на шега казах, че ще кандидатствам в НАТФИЗ, преди това учех маркетинг и комуникации. И все пак изображенията и цветовете винаги са ме привличали.

Какво обичаш да снимаш? Най-вече хора, но ако не го чувствам в себе си, не започвам нищо. В последно време снимам повече проекти, цели концептуални серии, от колкото отделни фотографии.

С какъв символ би изобразил красотата? За мен красотата е изкривено понятие, тя е пластмасова някъде в епохата на поп арта, тя е експлозия от цветове и абсурди, които провокират любопитството. Но красотата е и вътрешният баланс, виждаме красотата чрез нас самите, чувстваме я.

Защо участваш в проекта „Красиво за жената”? Почти не съм снимал хора над 30, а над 50 въобще. Интересно ми е какви истории ще чуя и какво се е променило с годините. 


Радостин Найденов, ІІ курс

Проекти до този момент: До момента нямам завършени. Работя по няколко едновременно.

Защо избра фотография? Всеки избира начин за изразяване. Това е моят. 

Какво обичаш да снимаш? Животът, който е у хората и не-хората. Жилката живот. 



С какъв символ би изобразил красотата? Заоблен, може би кръг... няколко кръга, не знам. Красотата по принцип е невидима.

Защо участваш в проекта „Красиво за жената”? Харесва ми задачата, пред която съм поставен в този проект. 





Михаил Георгиев, ІV курс

Проекти до този момент: Най-големият ми осъществен проект е „Любовь и съгласие”. Той е фотожурналистически и се занимава с живота на последователите на Учителя Петър Дънов.


Защо избра фотография? Избрах фотографията, защото ми позволява да се изразявам без много думи.

Какво обичаш да снимаш? Снимам всичко, което ми направи впечатление и преценя, че бих могъл да го покажа по приятен за окото начин. Снимам и много безсмислени за другите хора неща, които избягвам да показвам.

С какъв символ би изобразил красотата? Кръг с точка в средата.

Защо участваш в проекта „Красиво за жената”? Участвам в този проект, защото много ми допадат идеята и хората, с които ще я осъществим.

Филип Панчев, ІІ курс


Проекти до този момент: Участвал съм в проекти, свързани с изкуството по различен начин, ползващи средства като колаж, фотография, музика и графичен дизайн. Последният чисто фотографски проект, в който участвах, е на един американец, който си е поставил за цел да събере снимки на фотографи от цял свят и да направи документален филм за връзката на хората по света с мястото, на което живеят.

Защо избра фотография? Фотографията е медиум, който все още търпи стремглаво развитие. С навлизането на цифровата фотография и безкрайното количество генерирани изображения границата между изкуство и ежедневие става все по-неясна. Всеки има възможност да създаде достатъчно добро изображение. На артиста остава единствено селекцията, която може би е нещото, което ме вълнува истински във фотографията - възможността да избереш точния отрязък от (не)обективната реалност.

Какво обичаш да снимаш? Напоследък все повече се интересувам от фотографирането на случайни и намерени обекти и подреждането им в смислово обвързани композиции.

С какъв символ би изобразил красотата? Не бих изразил красотата еднозначно, тя е навсякъде и често е в нещата, които бихме определили като грозни.

Защо участваш в проекта „Красиво за жената”? За мен това е възможност да работя в нов колектив и да натрупам полезен опит.


9 декември 2013 г.

Да говорим „Красиво за жената”



Те са фотогенични не с идеалните си мерки, а с уникалните си истории


Чешкият журналист Габриел Лауб беше написал: „Жените са по-красиви отколкото изглеждат.” Обаче всички искат да показват само жените, които изглеждат красиви. Първосигнално е. По-сигурно е, че в нашата забързаност красотата им ще е лесно откриваема, лесно смилаема, а нали всичко днес е в името на консуматора.

И не само днес. Красотата от край време е като сандвич от верига за бързо хранене – винаги си сигурен какъв вкус получаваш. Ако свиеш зад ъгъла, може би ще откриеш домашен ресторант с две маси. Покривките там са просто на червени карета, държи го възпълна жена с проблемна кожа, а менюто е скромно. Но някой е оставил в него въздългия си опит на майка и обичаща жена, творила уют, както само любовта повелява.
Чудесно, но ти нямаш време да посветиш сетивата си на някакви крайъгълни вкусове и незнайни марки. Не знаеш какво ще получиш, а и не изглежда толкова приветливо. Грабваш сандвич от верига на централния булевард – подава ти го продавач със заучени фрази, и продължаваш по своя невидим конвейер. Или сядаш в суши ресторант, където получаваш пет консервирани хапки с идеален вид от лентата пред теб. Не усещаш, но на излизане от ресторанта ти също си минал през лентата. Сигурно един милион души по света днес ще минат през този конвейер – ще вземат бърз сандвич от „Кентъки” или поничка от „Старбъкс”. И днес отново населението в „цивилизованите” страни ще бъде нахранено от завод, от бързо движеща си лента, от студент с няколко реплики.

Така се случва и с красотата. Когато купуваме шампоан, го купуваме, защото обещава косата на Хайди Клум. Когато решаваме къде да почиваме, се водим по вкуса на семейство, избирано на кастинг. Когато се влюбваме? Хм, нищо по-малко от 90-60-90.
Защото красотата си има стандарти.

Списание„Всичко за жената” не се различава особено от медийния конвейер. А всъщност ние, от екипа му, искрено вярваме, че жените са по-красиви, отколкото изглеждат. Опитваме да го покажем в модните ни сесии, като не наемаме професионални модели за тях, а каним читателки.

Сега обаче искаме да изскочим от конвейера мощно. Скокът е проект със заглавие „Красиво за жената”. В рамките на четири месеца екипът на списанието ще се разрасне с няколко талантливи млади фотографи, студенти в НАТФИЗ, които да осъществят визуалната част от проекта. Начело на проекта е Красимир Андонов, чиито ученици са били участниците в „Красиво за жената”. Очаквайте представянето на всеки от тях.
Заедно с Красимир и учениците му ще открием интересни жени, които се намират в есента на своя живот, и ще покажем на вас, нашите читатели, колко е красив този житейски сезон. Ще разкажем историите им, рисувайки с думи и фотографии. И ще се надяваме те да ни разкрият именно красотата, за която пише Лауб.

Кои ще са нашите героини?

Красиви жени с минало, но най-вече с дух. Те нямат (вече) мерки по стандарт, но имат десетки полезни стандарти – за това кое наистина носи щастие, къде зимува смисълът, кое е женствено и кое е вечно.
Те носят спомени за различни времена, сенки от различни състояния, цветове от богати изживявания. Те са фотогенични не с идеалните си мерки, а с уникалните си истории.
Те са истински и пулсиращи. Те дори не знаят какво означава Photoshop. Вероятно и интернет не са ползвали, но са ползвали всички години, които ние потапяме в световната мрежа, за да плетат своята мрежа от незабравими хора и събития. Да творят житейски уют и простичка вечност.
За да докоснем времето им, вечността им, за да сътворим нещо, с което всички ще потънат в техния уют, ние ще разполагаме само с два инструмента – думи и фотографии.

Фотографите!


Красимир Андонов


Радина Ганчева, Петър Недялков,
Радостин Найденов, Яна Лозева, Филип Панчев,
Михаил  Георгиев, Андрей Киров

И журналистите! 



Как един млад творец вижда вървелия дълго човек? Как избира да улови красотата на годините? Какви следи ще остави усещането за красота по лентата му?
Всеки от фотографите ще разкаже по една от героините ни по свой уникален начин. Ще потърси красотата, която е по-голяма от видимата. Всеки от тях ще напише своята история за историята на своята героиня. Думите ще бъдат само ехо на усещанията от техните фотографии.
Защото вярваме, че усещанията, които те могат да сътворят, са по-красиви отколкото дори изглеждат жените.

За да се докоснат до тази приказка повече хора, проектът се надява да влезе на своя финал в галерия, а защо не и в книга?