19 февруари 2014 г.

Радка Радева: Раздай до капка радостта, че си жена

Фотограф Радина Ганчева (http://www.behance.net/radischen)
Текст Мила Иванова
Водещ на проекта Красимир Андонов


Не, жената, която ме посреща на вратата на старата софийска кооперация, в никакъв случай не е на 85 години! Сигурно съм сбъркала адреса.
-         Приятно ми е, казвам се Мила.
-         Мила! Любимото ми име! Така се казва героинята на романа ми „Влюбени пчели”. Нейният мъж е фотограф – казва и дяволито поглежда към фотоапарата на Радина, която ще я снима.
Значи е тя – писателката Радка Радева. Взирам се съвсем отблизо в лицето, в гласа й, в ръцете, за да открия още някакво доказателство за възрастта. Нито в осанката, нито в говоренето й има 85-годишни следи. Невъзможно е тази жена да е на толкова! После разбирам, че тя не е.


Може би разчела объркването ми, Радка още от вратата ми разказва как навремето, като се пенсионирала на 55 години, веднъж пътувала в трамвая. Контрольорката взела пенсионерската й карта и я погледнала укорително: „Може ли да лъжете така безочливо?! Жена на средна възраст, а показва фалшива карта на пенсионер! Не ви ли е срам?!”
Чудесен разказвач е Радка – вече знам, че няма да се налага много да питам, но ще има много да науча. „Моят живот беше труден – започва тя. – Но се оказах инат, щом прескочих всичко, което ми бе писано. Зодия Стрелец съм и сигурно стрелецът ме амбицираше да не се отказвам.”
Често си казваме, че сме изтеглили късата клечка – във всичко можем да разчетем доказателства за липсата ни на късмет, защото все не ни е достатъчно. Къса клечка е държавата, в която сме се родили, времето, в което живеем, управниците, които другите са избрали, шефът, който никога не ни оценява достатъчно, разводът, заплатата, откраднатият телефон, липсата на сняг, липсата на време. Радка днес припомня какво е трудно в действителност.

Тя е родена в делиорманско село, където половината население са турци, другите – българи. По тази причина говори турски. Казва, че навремето българите учели турски, а не обратното. След завършване на основното училище отива в Русе и записва гимназия. Малка е, но живее и се оправя сама. „Учех се много добре, но толкова лошо говорех, че децата все ми се смееха.” Говори меко и с диалект, но обидите не я отказват. Откроява се още първия срок и скоро е в светлината на прожекторите. „Беше на мода художествената самодейност, а аз пеех, а после станах диригентка на хора.” Започва да пише още тогава. Четат нейните произведения и по другите класове. „Колко скромни бяха всички, колко искрени, как нямаха претенции”, спомня си.
Ради не говори с носталгия, а с такава веселост, сякаш снощи за последно е дирижирала съучениците си, а днес неин разказ е минал през всичките отделения. Всъщност времената, за които разказва, са сурови. „Беше след войната. Нямаше нищо.” Баща й събира кожи на село и един път й прави ботуши за чудо и приказ. На цялата немотия тя си има страхотни ботуши, които чак скърцат. Учителката се шегува, че не може ученичка да ходи с толкова хубави ботуши, каквито самата тя не е докосвала. „Честно казано, беше ме чак срам да ги нося.”
Първите две години от гимназията Ради живее сама, а след това идва и брат й. Родителите са бедни и двамата се оправят както могат. Всичко е с купони, хлябът дори. Хлопат с дървени сандали с две чупки отдолу и не им пука особено. „Защото бяхме скромни. Идеалистчета бяхме. При това в изключително трудни времена. ТФР например получаваха повече грама хляб.” ТФР се оказват хората, които извършват тежка физическа работа. Децата и учениците заслужават няколко грама по-малко хляб.



Баща им не оставя нещата така и прави в една от стаите таен кладенец. Намира отнякъде няколко чувала жито и ги скрива в дупката. Да, ама някой научава и подава сигнал срещу тях. Инспектори намират житото, конфискуват го, съставят акт, край с хляба за семейството. Бащата се връща от нивата, научава какво се е случило, поизмива се и тръгва към хоремага. Там са инспекторите, но те са от друг град и не знаят, че на този човек и на неговите деца са взели хляба преди малко. Черпят се хубаво и към 10 часа той ги пита имат ли къде да отседнат. Предлага им постеля, казва, че децата така или иначе ги няма, ще се намери място у дома му. Те приемат гостоприемството му и тръгват към къщата. Пред портата разбират какво се случва и започват да се извиняват. Не искат да влязат, но баща й ги приканва: „Хайде, хайде, такова е времето сега, така ни поставя, не се притеснявайте. Заповядайте вкъщи!”
Наспиват се инспекторите, сутринта домакинята ги гощава с топли мекици и билков чай, а те продължават да се тюхкат: „Какво да правим, като подадохме вече сигнала? Как да върнем нещата обратно...” Намират обаче начин и връщат житото на семейство Аврамови.



Бях права. Няма нужда да питам Радка. Тя е писател и чудесно умее да реди живота в думи и да го опакова в текст. Сладкодумна е като разказвач на детски приказки. „Имах едно гадженце – казва, – беше граничар. Нежно се обичахме с него, пишехме си хубави писма. Но времето ни раздели.” На 20 години Ради среща бъдещия си съпруг. Запознава ги приятелка и още след запознанството той я изпраща до дома й. Прави й комплимент – че много добре разказва и че му е интересна, иска да я види пак. „Едно време нямаше като сега – да се виждате по къщите. Излизахме по градинки, по паркове, така се случваше любовта тогава”, казва ми. Минават топлите месеци и вече не е много-много за паркове и градинки, та двамата решават да се вземат. Той подава молба да се ожени за девойката Радка Аврамова, но се явява проблем. За девойката е писано, че баща й е народен враг. Защо ли? Като докарвали по-рано тялото на Георги Димитров, викали баща й да отиде, а той казал: „На мен сега не ми се плаче.” Отговорили му достойно в мазето на общината и го обявили за враг на народа. Та така и Радка за малко да не се омъжи. Кметът на селото по това време е турчин. Именно той се застъпва за тях. „Кметът им каза: „Абе, хаирсъзи, какъв враг е Костадин Аврамов, като не знам друг, дето откак се запролети, докато падне снегът, все работи?!” И ни разрешиха да се оженим.”

Питам я дали си спомня сватбата, а тя поема въпроса ми като всеки друг – изскача чисто нова усмивка, ведро издърпва нова страхотна емоция от кладенеца със спомените. Голяма веселба пада на сватбата, нищо че няма с какво да се вдигне сватба като хората. „На абитуриентския бал всички бяхме с бели блузки и сини полички и със същата блузка и поличка се омъжих.” Платовете по това време също са с купони.


Първите години след брака всичко е прекрасно, въпреки че мъжът й страда от астма и върху нея падат много задължения. Тя трябва да внимава той да не диша прах, да не се изморява, да не се изпотява. „Много се обичахме, но дойде време, когато той попадна в мъжка редакция – много пиеха, свободно живееха и отношенията ни започнаха да страдат.” Не й се говори много за това. Казва само, че е била влюбена като пате, докато не се налага да порасне. Разделят се и макар той вече да не е сред живите, Ради признава, че до ден днешен държи на него. После има още едно увлечение, но така и не прави повторно семейство с друг мъж. „С децата живеехме толкова добре, че нищо не ни липсваше.”

След като съм чула целия разказ за живота й, ми се струва, че по-щастливата част от него започва именно тук. Радка остава сама с двете си деца – сина Андрей и дъщерята Лина. Сътрудничи в няколко вестника, както и в радиото. Радиото именно се оказва нейна съдба. Когато програма „Хоризонт” трябва да стане 24-часова, се налага да се събере екип от 42-ма души. Тя е щастлива, че попада сред тях. Но тъй като радиоформата остарява много бързо, ръководството решава да въведе нова схема: създава екипи за всеки програмен ден – редактор на деня, музикален оформител и координатор. Нарича го Творческо реализаторско обединение, на което всички редакции подават предаванията си за запис и прослушване – т.е. за реализация, и ги подава на програмата за излъчване.



Когато започва работа в радиото, тя още живее със съпруга си, но той е военен и често отсъства. Налага се тя да върши всичко. „Бях като конче - смее се. - Целия си живот прекарах в усилия и труд.” Синът й Андрей, който слуша разказа, помни как майка му потропва пред хладилника. Защото никога няма време да седне нормално на масата – до ден днешен я имитира как пристъпя от крак на крак пред храната, пъхайки нещо да залъже глада и да продължи в галоп. А Ради се сеща друго: „Шегувахме се, че заради децата не мога дори да изневеря на мъжа ми. Като тръгвах закомандировка, двамата тихомълком ми пъхаха в чантата разни дреболии – колички, топчета и ментови бонбони, и така ме омиляваха, когато ги откривах, че не можех да мисля за друго.”

Откакто остава сама с двете деца, тя не само че не се отчайва, ами заживяват по-весело. „Много се обичахме с моите деца, а те бяха чудесни. Учеха се отлично, непрекъснато имаше вкъщи вълнения, празници. Не се деляхме на млади и стари, заедно правехме всичко, празнувахме много. Техните приятели бяха приятели с мен, а моите с тях. Задружно живеехме и нищо не им е липсвало, макар че те усещаха докъде са моите възможности и не ми искаха повече.” Разказва ми за старанието си да уважава техните проблеми и да изпълнява желанията им. Те й отвръщат с двойна доза любов. Един ден, както си вървят с Лина, момичето вади листче и казва на майка си: „Имам подарък за теб.” Оказва се стих, който е написала за нея и кръстила „Пролет”.



Добре, че Радка излиза за малко от стаята, за да измъкна от сина й и друго признание: „Като вървиш по коридорите на радиото едно време и ако видиш хубав силует, може да си сигурен, че е тя.” Ради се носи скромно и елегантно, не е суетна. В радиото имат директор, който е много взискателен по отношение на облеклото. Нареждането е жените да имат по една малка черна рокля, с която да посрещат високопоставените гости. По нареждане на директора кучета не може да влизат в сградата, а мъжете са задължени да бъдат с дълги панталони. В стола да не се влиза с работно облекло. „Имаше ред и високи изисквания и май така беше по-добре. Освен това аз живеех с млади хора и ги следвах във всичко, а децата ми също имаха изисквания към мен. Много е важно човек да се осъвременява постоянно.” Помни как веднъж Андрей я връща от стълбите: „Рачко, къде отиваш”, пита я. „На работа”, отговоря майка му. „Хайде сега да смениш поличката и после ще ходиш на работа”, казва Андрей, на когото полата й в този ден не му допада. До днес е такава – с младите и всичко заради тях. Когато Андрей, последвал професионалния й път, напуска окончателно радиожурналистиката, прави своя фирма за предпечат, преводи и легализации и Радка веднага става част от екипа. Научава се да борави с компютър и до днес пише книгите си на него. 


Нейната енергия да бъде сред младите прави периода след раздялата един безкраен празник. И тримата обичат да имат гости и къщата вечно е пълна. Случва се да има купон на Лина в едната стая, втори купон с приятели на Радка – във втората, и още един на Андрей – в третата. Разбира се, по някое време всички се събират и „няма млади, няма стари”. Децата често ходят с Ради и в радиото, и в командировки. Веднъж, спомня си Андрей, засичат голяма група колеги на майка му в Димитровград на 8 март. Всички са мъже и всички – останали без пукната стотинка. Мама Ради казва на Андрей: „Дай да ги поканим и да ги почерпим!” „Една дама имаше и тя почерпи всички, такава си е майка ми. Широко скроен човек. Да не говорим колко пъти е спасявала колеги в радиото. Някой си тръгне, без да е предал материал – тя няма да вдигне шум, ами ще му свърши работата.” Купонджийка и до днес, Андрей казва, че честичко й пуска хубава музика и тя започва да танцува. Преди време я завел на чудно пътешествие в Родопите. Ради говори за това като за най-големия подарък. Питала там екскурзовода дали ще може да изкатери един връх, а той й казал: „Една жена на 80 се качи, та вие ли няма?!”


Весело е в дома на Радка и Андрей. Закачат се постоянно. Наскоро дъщеря му – красивата внучка Ралица, се обадила, а до нея се чувал мъжки глас и таткото щурнал. Радка е предоволна: „Всички момичета в училище бяха влюбени в Андрей. Нá му сега, с дъщерята му се връща.”

Подредено, пълно с цветя и книги, ароматна гозба къкри в кухнята, плодов кейк, дело на стопанката, ме изкушава върху красива платнена салфетка. От дясната ми страна на малка масичка до стената гледа черно-бяла снимка на момиче. Това е Лина – красива като майка си, но със светли очи – два печата на една чуплива душа. Разгръщам стихосбирката й, която Ради ми подарява, и откривам и стихотворението, което Лина й дава заедно с „Пролет”. Второто стихотворение се казва „Болката” и Ради помни, че дълго плакала, когато го прочела за първи път. Не можела да си представи, че това изпитва нейното дете:

Изпитала съм те. До дъно
съм изгребвала водите ти
...
Болеше ме. И затова
те срещах по-достойно
от присъда. От куршум
...


Лина си отива от света ни твърде рано. Счупена от загубата й, Радка се разболява. Претърпява няколко тежки операции. Едва оцелява. Един ден подрежда архива на Лина и открива началото на свой роман, забравен отдавна в нищото. „Писането ме измъкна”, казва ми. Започва да пише и да издава. Изцяло се потапя в това, книгите стават основен смисъл. Андрей отдавна вече не я пита как е спала. „Правилният въпрос е: „Ти спа ли, или пак твори цяла нощ?”, усмихва се синът.

Дори в болницата Радка успява да събере сюжет за нова книга. Сприятелява се с хората около нея и те й споделят историите си. Събрала ги е грижливо и в момента се тресе от ентусиазъм, защото на тези истории им е замислила голямо писане. „В началото писането ме спасяваше от страшното, вадеше ме от мисленето. Сега просто имам желание да пиша. Дори нямам нужда от вдъхновение. Сутрин ошетвам и бързам да седна на компютъра.”

Светла и силна си ти, скъпа Ради! Днес от къде по-дребни неща се скапваме. А ти, която си изживяла най-лошото от всичко възможно, пишеш и грееш. „Има толкова красота, за която си струва да се борите - казва ми. - Първо е духовната красота на човека – тя ми е давала надежда винаги. Второто са цветята. Толкова обичам цветя – виж онова как всеки момент ще цъфне. Третото е искреното приятелство – имам много приятели, които са ми помагали в трудния ми живот и на които съм помагала също. Животът мачка, но няма да се предавате!”

Няма тъга в този дом. За Лина майка й си спомня с усмивка, не с болка. Андрей казва, че къщата все още се пълни с хора. Живеят в стар централен квартал на София, на първия етаж, на спирката на трамвая. Приятелите са свикнали да наминават. Който и да дойде обаче, на къщата й трябва Рачето да се усмихне и всичко грейва. С ей такава любов говори един син. Питам го как се е справила с голямата трагедия. „Просто нито за миг не загуби дух и желанието да е в контакт с хората.”


Изумителна си! Ти не си на 85, да знаеш! С това желание за живот не може да си на толкова. Та ти го живееш, както повечето млади не могат – като дар. С всеки един ден, с всяка написана книга... „Така е, но не съм на всяка цена за живот. Докато мога прилично да живея, да не тежа, нека. След това не е необходимо. Нали с теб красивото търсим?”

Да, красиво за жената Радка Радева...

Когато започвахме този проект, бях убедена в правотата на неговата идея – да покаже, че красотата е много по-силна като невидима премяна на жената. С третата ни героиня убеждението ми не само се потвърждава, но и литва от радост. На мен ми беше красиво да се запозная с теб, Радке! Беше ми красиво от теб да чуя за живота – така различен, но все още безценен. Красиво ми е да си представям как подскачаш като конче пред хладилника и как танцуваш между младите и старите. Там си ти – смела като едните и мъдра като другите. Красиво си го живяла и още го живееш красиво. А на мое място Лина може би щеше да завърши така:

Из „Майка ми към мене” на Лина Андреева

Но пак ти казвам, дъще, и сега:
обичай,
радостта търси,
между земята и небето,
там,
където женската ти болка зрее.
Пази цвета на своя смях,
не го погубвай,
най-хубавите думи на мъжа пази,
с когото си била щастлива;
не давай никому да угаси
лъча на щедростта у тебе,
раздай до капка радостта, че си жена

Няма коментари:

Публикуване на коментар