2 януари 2014 г.

Снежана Папазова - моделиерката, която крои щастието от мънички парчета

Фотограф Яна Лозева (http://lozeva.blogspot.com/)
Текст Мила Иванова
Водещ на проекта Красимир Андонов



Поредицата, която започваме, е толкова далеч от списанийното клише, че ако започна с едно мъничко клише, бихте ми простили, нали?

Снежана Папазова е от жените, чиято възраст не можеш да определиш. Когато започне да разказва за живота си в периоди от по 15 и 20 години, тръгваш да търсиш жертвите на тези години по лицето и по думите й, но откриваш само красотата им. И нали това беше целта на проекта „Красиво за жената”. Да намерим красотата извън обичайната й сцена. С думи и фотографии да потърсим и да покажем защо няма обикновени хора.

Като журналист срещам най-често хора, които обичат да говорят за себе си или поне са свикнали да го правят. На тях често им се казва, че са красиви, талантливи, известни. И какво от това, освен че говорят по-лесно за себе си. Трудничко е да се взема интервю от някого, който не намира, че има какво интересно да каже на голяма група от хора. А това никога не е вярно. Като пишещ човек аз съм колекционер на истории и на хората от тези истории. И като страстен колекционер съм открила, че няма обикновени хора. Най-мълчаливите и най-тихите просто пазят интересното на дълбоко. Георги Господинов дава по някое петаче за всяка разказана история, за всяко отваряне на дълбокото у човека. Аз мога да дам няколко страници. Останалото дават прекрасните фотографии. Защото проектът „Красиво за жената” е преди всичко на фотографите, които ще разкажат красотата по своя начин. Аз ще отварям разказа за тези жени, но се надявам, че във фотографиите на Яна, Радина, Андрей, Михаил, Петър, Радостин, Филип и Красимир ще прочетете същественото. Според клишето „същественото е невидимо за очите”. Дали? А може би няма да гледаме само с очите...





Снежана е от Любимец. „Там хората са много добри” – ето така ми описва родното си място. Но по-интересно е допълнението: „И до ден днешен са много добри.” Често българите говорим с носталгия за времената, когато можехме да прескочим в двора на съседа и да влезем в къщата му с молба за купичка захар, която не достига за кексовото ни тесто. Снежа казва, че в Любимец това се е запазило и хората не се страхуват, познават се, отворени са един за друг. Приятелствата от детинство са живи до ден днешен, макар животът да е разхвърлял хората по света.

Още като дете Снежа не търпи да носи стандартните дрехи, достъпни за онова време и за онези нрави. Бързо се научава да шие и започва да си измисля модели. Прекроява, реже, комбинира, дори обувки си шие самичка. Не са по вкуса й „приличните” дължини и обикновените модели. Майка й все се сърди, че детето се облича твърде екстравагантно. За да си спести проблеми, Снежа решава въпроса така – късата пола отдолу, върху нея – „приличната”. Свива зад ъгъла, където не стигат очите на мама, и маха излишното от себе си. После, когато съседки подмятат на майка й, че са я видели да носи твърде къси дрешки, тя не вярва: „Аз ли не знам какви дрехи носи Снежето?!”

След училище завършва шивашки техникум в Пловдив и заживява в Сливен, където става технолог в шивашко предприятие. „И там това ми беше основното занимание в началото – купувах платове и шиех. Много шиех – и за себе си, и за приятелки. А когато избухна демокрацията, напуснах предприятието и си направих модна къща.” Един ден директорът на сливенския театър прекрачва прага на ателието й, за да си ушие костюм. Когато костюмът е готов, директорът иска Снежа в театъра. Това е точно работата, която й пасва, и въобще не се замисля. „Аз обичам да ми е различно и приех веднага да шия театрални костюми, защото всеки от тях не е като другия. С всичка сила се хвърлих при театралните дрехи и до днс с това се занимавам.”


В Сливен живее цели 20 години – там се омъжва, там ражда двете си деца, там ги отглежда. Децата вече са пораснали, а на моделиерката градът й отеснява. Междувременно е любимката на неколцина художници и артисти. „И започнаха все по-често да ме молят да идвам в София”, спомня си. Решението се взема стремглаво. Семейството се мести в столицата и първоначално Снежана работи в квартирата. Първата поръчка е от „Сфумато”, но следва и ангажимент към Сатиричния театър. От Сатирата й дават малко стайче, в което да шие, а след премиерата Рашко Младенов я кани на постоянна работа в театъра. И така минават още 10 години за моделиерката от Любимец – 10 доволни творчески години, в които със семейството сменят още куп квартири. „Не беше лесно, но гледах да не се привързвам към къщите.”

Когато Павел Васев се мести в Народния театър, взима и нея. Като театрален моделиер Снежа познава не само телата на актьорите, с които работи, но често се озовава наблизо и когато сърцата им имат нужда от закърпване. „Обичат да седят при мен, но понякога с тях е като с децата. Особено преди премиера е ад. Налага се чат-пат да играеш пред тях и е задължително да си психолог. За някои костюмът е на живот и смърт.” Твърде е деликатна, за да ми разкаже за капризите, от които сигурно чат-пат треперят стените на ателието. Но и не изглежда като човек, който не може да се справи с капризи. Снежа пали тежка цигара и я питам винаги ли е пушила, не се ли опитва да ги спре. „Никога не съм искала да пуша – казва дрезгаво. – Започнах с цигарите от положителни емоции.”

Ако пуши от положителни емоции, май няма и никога да ги спре. Дотук всичко в живота й изглежда правилно, подредено, светло и спокойно. А любовта? „Любовта ми е вкъщи”, отговаря. Женени са от 31 години и той все още й прави комплименти, казва й, че е красива. Снежа не говори много за съпруга си, но като всяка българска майка на драго сърце разказва за децата си. Дъщеря й работи към Европейската комисия в Брюксел. „Борбен човек, голяма гордост ми е”, казва Снежа. Синът й е художник – „най-способният човек на света, толкова талантлив”! Добре де, кажи още нещо за баща им. „Ами какво да ти кажа – той е компютърен специалист. Следвахме се един друг през годините...” Преди време купуват къщата, в която Снежа ни посреща при втората ни среща. Домът й се намира близо до София, в село Елешница. След като съм била със Снежа в шивашкото ателие на Народния, виждам разликата с нея там и у дома. В ателието около колегите и актьорите е цялата пламък. Като че щастливо дяволче натиска педала на шевната машина – усмихнато и нетърпеливо да си види произведението. Сред платовете и готовите костюми моделиерката се движи с походка на артист – приповдигнато, вдъхновено. В театъра Снежана е енергия, яркост. Вкъщи е различна - равна вода, която отразява цялото спокойствие, което може да се докосне и във въздуха на няколко километра от големия град. Не пламти като на сцена, а плава кротко сред лехите с цветя и бурканите с току-що затворени плодове. В къщата си Снежа е скроила перфектната пасторална притихналост. Но и тук по всичко се усеща, че живее артист – мебелите са колекционирани с години и зад всеки шкаф, зад всяка лампа Снежа пази по една история. Някои от тях са подаръци, други е прибрала, когато на собствениците им са се стрували вече овехтели, трети е купувала за без пари от гаражни разпродажби, антиквариати, секънд хенд магазини, от непознати. За да създаде перфектната кройка на един уютен дом. „Старите неща ме привличат. Когато обръщаш внимание на старите неща, те стават по-красиви от новите. С всичко е така – и с мебелите, и с дрехите. Обичам да давам живот на старите неща.”
Другото й любимо ателие е градината. „Винаги си намирам работа навън – от март до ноември влизам в къщата само да сготвя и да спя”, разказва и ни развежда сред дръвчетата, цветята, кошниците с току-що събрани орехи.



В странична пристройка с мъжа й са направили просторен дом за своята дъщеря. Стаите са празни, има само купища с цветя. „Виж колко странно. Другите ми цветя са на два метра оттук, имат същото разположение спрямо слънцето, грижа се еднакво за всички, но тези в ателието на дъщеря ми цъфтят презглава. Какъв е този феномен, не мога да си обясня.”
Снеже, може и да поливаш с еднакво количество вода, но премерила ли си колко любов слагаш във водата на тези? Усмихва се и казва, че тя всичко прави с любов. „Това е най-голямото щастие – да се грижа за малките неща с голяма любов.”

Макар в къщата с тях да живее и синът им с жена си, питам я не са ли самотни понякога тук, особено през зимата, когато няма толкова работа по градината. „Не, аз се чувствам ужасно в София. Не търпя шума. Вечер мъжът ми ме взима пред театъра, сутрин ме оставя пак там и нямам никаква необходимост да излизам от него. В селото изпитвам щастлива самота.”

Яна, която я снима и е нейна племенница, се сеща как, когато била малка, обичала да ходи у леля си Снежа, понеже там винаги имало нещо интересно. „Беше суперсъбитие, никога не знаех какво да очаквам. Освен неочакваното може би. Тя не прави нищо стандартно - разказва Яна. - Вместо салатата да е с домати, краставици и лук, леля Снежа поднася салата само от пера на зелен лук. И винаги е вкусно при нея, винаги.”

Ти си моделиер, но явно създаваш модата, а не я следваш, така ли? „Никога не съм се повличала по това, което са следвали вкупом от всички останали. Дори ми е било противно да съм като другите. Истински модерен е човек, който може сам да прецени и да измисли външния вид, а не следва модели, не подражава на чуждо чувство за естетика. Модерни може да бъдат само материите, но и там е въпрос на въображение. Най-важно си остава самочувствието, с което носиш една дреха.”

И понеже самочувствието за жените от нейното поколение е дефицитна материя, питам я  дали на нея й се намира. „Да, имам самочувствие. Но мен винаги много са ме хвалили. Дали защото аз съм обичала хората, но и мен много са ме обичали. А обичта дава самочувствие. Особено щастието ти да обичаш...” Сеща се за началната си учителка. Преди време жената, която й е преподавала преди 45 години, й донесла детските й рисунки. Казала, че ги пази, защото Снежа била едно от любимите й деца.
„Като обичаш, годините нямат значение. А и това с годините... аз не чувствам особена промяна у себе си. По-мъдра съм може би, мечтая за внуци, иначе съм същата като преди 45 години – малко щура, много доверчива, все търсеща да й е интересно.”



Хората се свиват за 45 години, вярват по-слабо, обичат по-страхливо. Ти как се запази такава? „Казах ти за щастливата самота. Има и такива периоди в живота. Важното е да се научиш да чакаш следващия период.” А докато го чакаш? „Докато го чакаш, мечтаеш реалистично и скромно. Не чакаш да си щастлив, а се радваш на всяко мъничко, на всяко красиво нещо. Аз не допускам към себе си другото – сивото и агресивното. Обградила съм се с моите малки радости, всеотдайна съм към всички, но никой не може да ме нарани, само най-близките.” Не си ли се страхувала от нещо, не се ли страхуваш сега? „Не. Може би единственият ми страх е бил, че животът ми ще мине, без да се случи нищо интересно. Докато не разбрах, че интересното зависи само от мен.”

Тук може би е мястото да сложа няколко красиви думи, но това, че тръгнах с клише, не означава, че ще завърша с такова. Не й отива на Снежа – първата ни героиня в „Красиво за жената”.

Тръгвам си от Елешница, а същия ден есенни тъги правят шапка на клепачите ми. Поглеждам към жълтите листа, които съм събрала, докато се разхождахме край близката река, и чувам отново думите й: „Не чакаш да си щастлив, а се радваш на всяко мъничко, на всяко красиво нещо.”


Няма коментари:

Публикуване на коментар